Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Война и мир’ Category

Преди 63 години, на 16 юли 1945 година в 05:29:45 местно време, в американската пустиня е задействано плутониево ядрено взривно устройство от имплозивен тип, сглобено на върха на 20-метрова стоманена кула. Резултат: кулата изчезва от лицето на Земята, за сметка на това се появява кратер с диаметър над триста метра и дълбочина около три метра, покрит с нов минерал, невиждан досега – тринитит, пясък, превърнат в радиоактивно стъкло от експлозията.

Ако някой се интересува от това какво има там днес – има паметник, щъкат туристи. Координатите са 33° 40′ 38.28″ северна ширина, 106° 28′ 31.44″ западна дължина.

\"Тринити\" 0,016 след началото на експлозията
Огненото кълбо 0,016 секунди след началото на експлозията.
Снимка: Los Alamos National Laboratory

Advertisements

Read Full Post »

Малко пълнеж: ето как изглежда съвременната война, гледана през апарат за нощно виждане:

„Демокрацията излиза от дулата на пушките.“ * Сигурен ли си, че ще оцелеш утре?


* Перефразирам Мао Дзъдун, но съм сигурен, че някой член на NRA вече го е направил.

Read Full Post »

Не, не са хипита, просто на някой умник му е хрумнало да изпробва влиянието върху боеспособността на диетиламида на лизергиновата киселина (т.е. LSD, халюциноген/наркотик – както предпочитате) . Резултатът е „Боеспособност? Каква боеспособност?“:

Което ми дава хубава тема за евентуален бъдещ пост – навика на различни държави да използват войниците си за опитни мишки.

(Изкопано благодарение на Science Punk.)

Read Full Post »

Стара снимка, на която се натъкнах случайно.

SPC-4 Ричард Спрингман (Армия на САЩ, пленен на 25 май 1970 г.) говори с офицер от армията на Северен Виетнам, който разглежда неговият символ на мира. Спрингман е един от 28-те американски военопленници, освободени от Виетконг на 12 февруари 1973 г. Снимка: SSGT Herman Kokojan (на този не се наемам да му транскрибирам името 🙂 ), 12 февруари 1973 г.

Това ми напомни за сцената от Full Metal Jacket, където един офицер разпитваше главния герой защо носи въпросния символ, а на каската му е написано „Роден да убива…“

Въпрос: Така ли се пише „военнопленник“? Първите две н-та ме съмняват.

Оправено на 30 август. 🙂 Май трябва да си купя правописен речник.

Read Full Post »

„Пурпурни сърца“

„Пурпурно сърце“ е медалът, който дават на американските войници, ранени в бой. „Пурпурни сърца“ е книга на фотографката Нина Берман, съдържаща снимки на осакатени ветерани от войната в Ирак.

Статията в Ню Йорк Таймс:
The New York Times » Words Unspoken Are Rendered on War’s Faces

Слайдшоу от снимки:
The New York Times » Purple Hearts

Read Full Post »

Правило номер три за безопасно боравене с огнестрелни оръжия: Не дръж пръста на спусъка! Слага се само непостредствено преди стрелба. Или така поне учат полицаите и военните на Запад. Практика е да се спазва дори и когато въпросните професионалисти позират за снимки за публични цели – за да бъдат Пример. Оръжейната безопасност е доста наболял проблем в страна, където Конституцията гарантира на гражданите правото да носят оръжие.

За пръв път се сблъсках с това правило преди няколко години, когато разглеждах страница с информация за MP5 на един фенсайт на Хеклер и Кох, в коментара към една от илюстрациите, който ме озадачи. Разучих за какво става дума и оттогава се вглеждам във всяка снимка на натовски кашик, стиснал оръжие, подхилвайки се щом видя познатия жест.

Днес обаче направо се изсмях на глас – не на жеста, а на липсата му. В Pishtov.com справедливо се подиграват на Аксиния заради непознаване на правилата. Вероятно пистолетът не е бил зареден, но все пак се предполага мацката да демонстрира агресия, не глупост. 🙂

Read Full Post »

Алфа-Центавърска басня

Снощи за пореден път си припомних, че повечето игри (и в частност компютърните такива) са опростен вариант на реалността – шахът е абстрактна, силно формализирана симулация на бойно поле, а компютърните стратегически игри – все по-убедителна… Направи правилата достатътчно сложни, направи начина на игра по-многостранен… и не се изненадвай, когато възникне ситуация, притежаваща стряскащи паралели с реална такава…

В началото на снощната игра на Alpha Centauri компютърът ми даде начална позиция на някакъв забутан остров. Сух терен, минимум ресурси… Карай, казах си, поне другите фракции няма да ми досаждат за известно време. Садих гори, измъквах максимума от оскъдните находища, тормозех туземната флора и фауна, разселих се из океана при първа възможност… В началото фракцията ми беше една от най-слабите, но после… Успях да завърша първите два „секретни проекта“ и технологиите и икономиката ми получиха тласък напред. Бавно, но сигурно започна да нараства стълбчето на диаграмата, което представяше моето развитие, сравнено с това на останалите… И докато те прахосваха ресурси в борба помежду си, аз се развивах на изолирания си остров… В един момент се оказа, че аз имам най-малко градове от всички, но моите са гъсто населени, икономиката ми е силно развита и като резултат – компютърният статистик определя мощта ми като „ненадмината“.

И тук, както казват американците, „лайното удари вентилатора“ – в звездния ми момент се оказа, че не мога да постигна дипломатическа победа, което е странно, защото играех с най-дипломатичната (на теория) фракция – миротворческите сили на комисар Правин Лал („комисар“ като „член на комисия“ на ООН 😉 ). Не знам защо никой от другите не желаеше да гласува за мен – дали заради обществения строй („Демокрация“ 😉 ), дали защото бях най-силен от всички, или заради егоистичното ми нежелание да се обвързвам с когото и да било от тях. Може би имаше нещо общо и с „планеторазрушителите“, които се гушкаха в моите ракетни силози…

Бяха оцелели само четири други фракции – председателят Янг председателстваше от някоя затънтена килия на Индустрии Морган, а Бог явно не беше благосклонен към сестра Мириам, защото спартанците я бяха измели от лицето на Планетата. По някакъв начин успях да се скарам едновременно с три от четирите – морганитите, спартанците и Планетарния Университет (кучият син Захаров изтъргува една камара технологии с мен, но се нацупи, когато му отказах последната). Опитите ми да сключа съюз с геянците се оказаха неуспешни и аз направих глупост – започнах война на няколко фронта едновременно.

Да, именно – не на два, а на няколко фронта. Стоварих десантни части на три различни бряга из Планетата. Опитите ми да им разчистя път от въздуха имаха временен успех – гадовете се научиха и нафрашкаха базите си с противовъздушни подразделения. Тъй като се бях развил на изолиран остров не можех да доставям бързо подкрепления и моите сили изнемогваха на чужда територия, неспособни не само да продължат, но и да задържат завоюваното.

Горе-долу по това време се усетих, че: а) Въпреки че мощта ми е все още „ненадмината“ и значително по-голяма от тази на всеки мой противник, взет поотделно, сборната им мощ е по-голяма от моята; б) дипломатическата победа е невъзможна; в) като следствие от а) и б) войната ще се проточи доста и вероятно ще се наложи да използвам „планеторазрушителите“; г) предвид в), най-уместно е да запазвам играта и да си лягам, защото става късно. 🙂

Каква е поуката от баснята и връзката на цялата скучна-за-непосветения история с първия абзац оставям на читателя да прецени сам…

Read Full Post »

Older Posts »