Отворих прозореца си и вдишах въздух, който беше малко по-чист от този в стаята единствено благодарение на факта, че толкова късно движението по улиците е малко. Когато обърнах очи към небето, то беше тъмно и празно, обрамчено със светлините на града. Звезди? Само мигалката на самолет на изток, към летището… И бледа, едва доловима светлинка точно пред мен, на границата между виждането и халюцинацията. Гледах я тъпо няколко секунди, после се обърнах и се прибрах в стаята.

Угасих лампата, пуснах Stellarium-а да се зарежда, и се върнах на прозореца… Очите ми бавно започнаха да се приспособяват към мрака. Светлинката се превърна във звезда – бледа, но все пак ясно определима. Изплува още една звезда, и още една, и още няколко, за които не бях сигурен дали са звезди, или от много напрягане ми се привижда. Надвесих се по-навън и обърнах поглед към зенита, с надеждата, че далеч от светлините на ограничения ми хоризонт ще се виждат повече звезди.

Виждаха се. Една, две, три… седем, които умът ми подреди в позната фигура. „Черпака“ на Голямата мечка. Машинално изтеглената мислена линия от Бета през Алфа показа, че първата видяна от мен звезда всъщност е Полярната. Което трябваше да се сетя още в началото, защото прозорецът ми гледа на север. Виждаше се и още една бледа звезда, която май също беше от „малкия черпак“, но останалата част от него тънеше в мрак. С още малко оглеждане открих още две ярки звезди – на северозапад и североизток. Седнах отново пред компютъра. След взирането навън светлината на екрана почти ме ослепи.

След справка със софтуера се оказа, че да, това наистина са Полярната звезда и Бета от Малката мечка, а ярките звезди на северозапад и североизток вероятно са сътветно Капела и Вега. С малко ровичкане по настройките успях да доближа показваното от Stellarium до небето пред прозореца ми. Просто трябваше да вдигна показателя за „Светлинно замърсяване“ до 8. Максималната възможна стойност е девет.

А сега трябва да затворя проклетия прозорец, защото ръцете ми замръзват…

Ако някой се чуди:
Wikipedia » Light pollution

Разбрах, че е време да си дам почивка от компютъра, когато въведох интернет адрес в конзолата вместо в адресната лента на браузъра.

Току-що установих няколко интересни факта.

Не е препоръчително да спиш „следобеден сън“ между 8 и 10 часа вечерта. (Въпреки че усещането за бодра отпочиналост в един след полунощ е… приятно.)

Въобще не си спомням какво съм слагал в карето с връзки в дясно.

Във въпросното каре има(ше) връзка към блог, който съм изтрил от „отбелязките“ си преди повече от три месеца и не съм поглеждал оттогава.

Трябва да съм бил много претенциозен идиот, за да сложа връзка към The Jargon File. И очевидно съм извънредно апатичен идиот, за да изтрия връзката чак сега.

Както и да е, искам малко обратна връзка. В момента се чудя дали да добавя връзки към блоговете на няколко души, които поради липса на друга дума бих определил като „приятелчета“. Така че ако (не) искате вашия (или нечий друг) блог да (не) присъства в секцията ми за връзки, сега е момента да драснете един коментар.

Де да можех да изтривам грижите от ума си така лесно, както изтривам историята на браузъра…

(Само между другото, за хората от Уикипедия, които се чудят къде съм се дянал – завръщането ми с гръм и трясък вероятно ще е следващата седмица. Имам малко проблеми в месопространството.)

Доколкото си спомням, главният герой в „Гласът на Бога“ на Станислав Лем беше споменал, че смята впечатленията си при препрочитането на написаното някога от самия него за добър показател за текущото си интелектуално състояние – ако собствените му думи звучат много добре, значи в момента е зле, и обратното – ако на пръв поглед намира недомислени моменти и слаби места, значи в момента е в добра форма. Подозирам, че това всъщност е мисъл на автора, а е възможно и да съм я прочел в биографичните му бележки. (Хм, добра идея за приятно прекарване на следващите няколко дни – близки срещи с произведенията на Лем…)

Не знам защо си спомням това – дали защото преди това съм си мислел същото и ме е поразило единомислието с автора (случва се), дали защото в момента на прочитането ми е просветнало, че наистина това е вярно, поне за мен (и това се случва)… Във всички случаи, ако не ме беше впечатлило, нямаше да го помня.

Последните няколко дни… така де, нощи… става така, че по различни причини се зачитам в неща, писани от мен преди време – стари постове в блога, стари постове в разни форуми… Първите недвусмислено сочат, че насочеността на този блог все още е неясна (на автора, но предполагам и на читателите, ако има такива) и че каквито и идеи да имам за него, по-голямата част от постовете са пълнеж. Вторите… вторите са това, което ме притеснява по-силно, защото за голяма част от тях важи наблюдението на Лемовия учен. Често се оказва, че се чудя „как съм написал това“? Не че всичко ми харесва, но проблеми намирам не толко в съдържанието, колкото в отношението и в това, което е останало неказано.

Явно се задава поредната минидепресия… К’во да се прави, няма полет без въздушни ями, поне не и с мен в пилотската кабина…

Преди, когато нямах какво да правя, сядах и отварях книга.

Сега, когато нямам какво да правя, сядам и отварям браузъра.

Лошото е, че и преди, и сега правя тези неща дори и когато имам какво да правя.

(За протокола – не ме отписвайте от редовете на четящите, просто вече книгите не са ми основният начин за безцелно запълване на времето. )

Направо върху стария тапет на стената зад бюрото си бях залепил няколко импровизирани „плаката“ – A4 разпечатки на черно-бели илюстрации, които ме бяха изкефили. Лепилото на строителното тиксо обаче се предаде пред щурма на времето и листовете започнаха да падат един по един. Накрая остана само един самотен Вентру.

Мрачен костюмар, стиснал в ръка кинжала-символ на Камарилата, ме гледа с пъклено изражение на лицето.

Чудя се какво ли означава това…